Това е първата нова граната, въведена в употреба от 1968

 

Това е първата нова граната, въведена в приложимост от 1968 година, когато по време на войната във Виетнам стартира потреблението на модела MK3A2. Той обаче е изтеглен през 70-те години поради наличие на азбест, който крие съществени здравни опасности.

 

След това американската войска разчита главно на гранатата M67, която при гърмеж разпръсква шрапнели във всички направления. Това я прави ефикасна на открит терен, само че рискова при пердах в здания, защото осколките могат да рикошират или да минават през стени и да нараняват цивилни или съюзнически сили.

 

За разлика от нея, M111 работи посредством мощна ударна вълна (т.нар. blast overpressure), която унищожава задачата посредством силата на налягането, като корпусът ѝ от пластмаса се разпада при детонацията. Така съперникът не може да се укрие зад мебели или вътрешни стени, които биха спрели шрапнелите.

 

Военните изясняват, че при конфликт с човешко тяло ударната вълна компресира и уголемява тъканите, като най-уязвими са тъпанчетата, белите дробове, очите и вътрешните органи. При по-силни гърмежи могат да бъдат наранени мозъкът или даже да се стигне до ампутации.

 

Гранатата употребява експлозив RDX – вещество, необятно прилагано от американската войска от десетилетия. Разработката ѝ е резултат от уроците, извлечени от бойните дейности в Близкия изток, където се оказва, че обичайните гранати не постоянно са подобаващи за пердах в градска среда.

 

Въпреки това M67 няма да бъде извадена от приложимост. Тя ще продължи да се употребява на открит терен, където резултатът от шрапнелите е по-ефективен, до момента в който M111 ще бъде главният избор при интервенции в здания.

 

Паралелно с това Корпусът на морската пехота на Съединени американски щати също създава сходно оръжие – гранатата M21, основана от норвежката компания Nammo. Подобни правила употребяват и така наречен термобарични муниции, които основават ударна вълна и огнено кълбо, изгаряйки кислорода в засегнатата зона.